Герои произведения И их характеристика ЗЛАТНИЯТ ключ Възседнал изтежко черен кон, извил лакът на левия си хълбок, Сирак Стойко минаваше по църковната улица, и подкованите копита на коня чаткаха равномерно по калдъръма. Тъкмо да прекоси кривия сокак отсам църковната порта, иззад ъгъла внезапно изскочи Богдана Цонина. Конят трепна. Сирак Стойко дръпна юздата му и добичето спря на мястото си. Изплашена от ненадейната среща, девойката отскочи назад и краищата на дългата й аленочервена рокля се преметнаха, блеснаха белите й боси нозе, обути в шарени нальми. - Ух, как се изплаших! продума сама на себе си Богдана, после дигна очи към конника и се усмихна. Пребледнялото й за миг лице бързо се покри с руменина, а очите й се изпълниха с влага, сякаш беше готова да заплаче през усмивката си. Сирак Стойко я погледна от коня с остър, гневен поглед, но вместо да изрече ругателни думи, изръмжа: Чие момиче си ти? Цонина. Татко отдавна е умрял отговори спокойно девойката и също тъй спокойно гледаше тя намръщеното лице на конника. - Казват ме Цонина, Богдана Сирак Стойко остана още за миг тъй, лице срещу лице с момичето, като че ли да запомни добре името му, после подкара коня и бързо се отдалечи, close C M Не беше човек като всички други люде Сирак Стойко. Не помнеше той ни баща, ни майка рано бяха умрели те и бяха го оставили без дом, без свои. Едва бе израснал, колкото да се крепи на нозете си, той се намери сам-тый, на улицата, като бездомно куче, Одърпан, винаги гладен, премръзнал, нечист, та и людското милосърдие беше тежко за него за късче хляб той трябваше да налива и да излива стотици оки вода, да нацепва по цял товар дърва По-късно взе да прескача нощем по чуждите дворища, да влиза скришом по къщите, но не задигаше нищо за себе си, а само унищожаваше каквото се изпречваше пред очите му. Не оставяше зеленчук по градините, плод по дървесата, жива птица по кокошарниците. Удуши и две крави в плевниците им, като вампир кръвопиец. Дете не смееше да се мерне пред него, а когато израсна на шестнайсет-седемнайсет години, вече и възрастните избягваха да го срещат по пътя си. Сух и черен, целият от жили и кости, със студени, зли очи, той беше страшен, той можеше и човек да убие. Сирашкиятживот бе помрачил душата на това дете. Всяка груба дума, всеки подхвърлен залък разгаряха в него злоба, омраза и гняв. Той беше винаги сам, а всички други бяха заедно и далеч от него. Те, другите, се бояха от съдбата му, от самия него и той ги мразеше. Той мразеше чак и собствената си мърша, мразеше сякаш и себе си. Еднаж бе гноясал нокът на дясната му ръка. И когато болката стана вече непоносима, Сирак Стойко 266 лекува с билки и мехлеми. По едно време той се изгуби нанякъде. Върна се подир десетина години. Извишил бе ръст през тия години, натежал бе, тънки мустаки бяха увис нали от двете страни на стиснатите му устни, а лицето му се бе вкаменило от студена гордост и презрение. През тия десет години Сирак Стойко бе познал и силата на парите. Купи той къщата на стария, обеднял вече чорбаджи Заре, изпъди веднага от нея довчерашния й стопанин и я събори до основи. Види се, някакъв лош спомен от клетнишкия му сирашки живот го свързваше с тая чорбаджийска къща. На нейно място издигна палат на два ката с четиридесет прозореца. И такива стени издигна наоколо, че засенчи градините и дворищата на всич ките си съседи. Жив човек не влизаше в тая къща освен него и една бабичка, която се грижеше за храната и за прането му. Не се чуваше човешки глас между високите стени, не цъфтеше нито едно цвете в широката градина, тежката, обкована с железа порта беше винаги затворена. Из града Сирак Стойко не слизаше от коня си. Не знаеше той що е поздрав и човешка дума. Целият град се смая, когато започна да раздава пари назаем. Ала който взе от него пара, остави и кожата си в ръцете му. Непрестанно купуваше имоти къщи, ниви, лозя, с някаква неутолима жажда присвояваше всичко, каквото попаднеше в кокалестите му ръце. Сирак Стойко искаше да тури под коляното си целия град. Два дена след като видя Богдана Цонина, той тръгна за първи път пеша из града и се отправи към къщата на вдовицата. Посрещнаха го там май ката и дъщерята изплашени, а той не пожела нито да седне дори. С едно поклащане на главата си даде знак на момичето да излезне и щом останаха сами с майката, рече: - Искам дъщеря ти. И като че ли да смекчи някак тия думи, той добави: - Искам я за жена, Старата бедна вдовица не знаеше какво да отговори от изненада и уп лаха. Неволно се отрониха от устата й само две думи: Питай нея. Богдана чу всичко отвън и влезе пак в стаята. Тя впи поглед в очите на Сирак Стойко и там потърси отговора, който трябваше да даде. Настана мълчание, продължително и тревожно. Изведнъж Богдана се усмихна. Ясно и смело прозвуча нейният глас: - Добре. И само тя забеляза как премина по лицето на Сирак Стойко една лека, бърза тръпка. Ще се венчаем сега, в неделя каза той, загледан встрани. Но как? Ще трябва да се поприготвим... започна майката. Мене ми трябва жена, нищо друго не ми е нужно отсече Сирак Стойко и излезе. Сватбата стана съвсем тихо, макар че целият град очакваше да види чудо. Богдана не беше хубавица. Хубава беше усмивката й, която не слизаше от нейните възпълнички устни и озаряваше младото й лице с мека, покоряваща светлина. Още през първите дни след женитбата им тя започна да нарича мъжа си дядо, ала не за това, че беше доста по-стар от нея. Тая волност караше вълкът да ръмжи, но Богдана сякаш нищо не забелязваше. като че ли го погалваше с меки, топли Та така произнасяше тая дума пръсти и той, Сирак Стойко, ръмжеше все по-глухо. Ден след ден той виждаше, че около него всичко се преобразява, раз хубавява се, става весело. Както след отминаването на тъмен облак, когато над червените покриви и градините отново се разлива весела слънчева светлина. Голямата, потънала в мрачна тишина къща на Сирак Стойко цяла се съживи от пъргавите стъпки на Богдана, от нейния звучен глас, от смеха й. Стаите трептяха от чистота, изпълниха се с някаква приветлива топлота и уютност. на. Дай още някоя парица, дядо казваше често-често на мъжа се Богда Ще ми трябват още четири завеси и бяло хасе за миндера в гостната, Повлечен от магията, която се извършваше около него, Стойко даваше пари. В градината се очертаха лехи, цъфнаха цветя. Започнаха да се чуват все по-често човешки гласове в тоя разхубавял се дом тежката му порта сега по цял ден стоеше отворена. В мека, топла люлка люлееше Богдана своя мъж. С търпение и обич бде ше над него, с грижлива, неуморна ръка разсейваше тъмната сянка отпред очите му. Тя не се страхуваше от него и всяка негова грубост посрещаше с кротки думи. С голяма предпазливост надникваше тя дълбоко в душата му и виждаше какво става там, без сама да бъде забелязвана. Каменната маска, в която бе застинало лицето на Сирак Стойко, оставаше непроменена, но младата жена виждаше през нея и чакаше с търпение и обич. Тя се грижеше и за коня му навреме да има храна и вода, навреме да бъде прибран в обора. Един следобед Сирак Стойко бе приготвил коня си за излизане, оставил го бе в двора и бе влязъл вкъщи да облече горната си дреха. Тъкмо в това време Богдана излизаше от градината и като видя оседлания кон, приближи се до него, взе да го гали по лъскавото му чело. Изведнъж тя пожела да се качи за малко на седлото, притегли добичето до един висок камък и чучна отгоре му. Усетил ездач върху себе си, конят веднага се отправи към портата. - Стойко, Стойко! изпищя Богдана и впи разтрепераните си пръсти в гривата на добичето. Сирак Стойко веднага изтича вън. Лицето му бе пребледняло от страх за Богдана. Едно чувство, което не познаваше той досега. Насърчена от присъс твието му, забелязала неговото пребледняло лице, младата жена извика: Скоро, дядо, кончето ще занесе бабичката ти в чаршията! Тя се смееше през сълзи оттоку-що преживения страх и все още стис каше гривата на добичето. От гърдите на Сирак Стойко избухна неудържим, здрав, сърдечен смях. За първи път се смееше той така и ведно с тоя смях от сърцето му изтичаше насъбралата се там отровна горчилка. Той се спусна към младата си жена, грабна я от седлото и обсина лицето и с горещи целувки през сълзи и смях. Задъхан от неизпитана сладостна умора, той полека я отпусна да стъпи на земята. И после с някакъв нов глас Сирак Стойко продума: Със златен ключ отвори ти сърцето ми, Богдано... Конят изви към тях умната си глава и треперливо, галено изцвили.